Меню

Борбата за авторитет

Борбата за авторитет

Възпитанието – най-голямото изпитание, пред което се изправя всеки родител. Да покажеш на детето какво трябва да прави, да не позволиш да върши неща, които не трябва. Да го похвалиш в единия случай и да го санкционираш в другия. Толкова ли е просто – не разбира се, защо иначе ще пишем тук.

Защо детето ни „отсвирва”, когато го викаме, така че накрая запенени и бесни хващаме малкия ангел и го „възпитаваме” от позиция на силата. Всеки е ставал свидетел на такива гледки и броят на родителите, затънали в омагьосания кръг на крясъците, че и на шамарите далеч не е малък.

Защо хора, които обичат детето си, не могат да стигнат до него. Четем, че не бива да унижаваме децата си, трябва да говорим с тях, да обясняваме решенията си и в никакъв случай да не правим обратното на това, което изискваме. Безспорно това е така. Защо обаче, след всичкото уважение, което сме засвидетелствали на детето си, то пак си прави оглушки, а ние пак стигаме до викове.

Моят личен отговор на този въпрос е:

липсата на авторитет

Родителят не е съумял да изгради тази позиция пред децата си, която да определи адекватната реакция на малките, когато изисква нещо от тях – тяхното внимание например. Ключът към изграждането на авторитет е последователността.

В огромната си част родителите изпращат крайно непоследователни сигнали към своите деца, а след това на свой ред изискват последователност и постоянство. Ще рече – вие трябва да реагирате всеки път, когато вашето отроче прави нещо, което не одобрявате. Ще си кажете, че това е повече от ясно. Уверявам ви, че грешите. Огледайте се около вас и по детските площадки. Става дума понякога за съвсем дребни неща, които сте поискали от детето си да не/прави – да не пуска силно музиката например. То не ви послушва, но пък започва толкова сладко да танцува. След като се наиграва вие сами отивате и спирате музиката. Ето как малкият се е наложил. Следващият път, когато поискате да не си играе с уредбата, детето ви няма никаква причина да ви послуша. Помолвате го да затвори вратата, а то изчезва в другата стая без да се замисли – ставате и затваряте врата и т.н.

Всичко е наглед дребно и безобидно. И така до момента, когато ви идва в повече и се разкрещявате, може би дори наказвате, да не говорим пък за шамарите. Какво е разбрало детето от вас – обикновено номерът минава, от време на време ни се поскарват, но после нещата продължават по същия начин.

Говорила съм си с майки, абсолютно изтощени от този ритъм, на които съм давала този прост съвет:

реагирай абсолютно всеки път

Не оставяй детето, докато не затвори вратата или не намали музиката, а ако не го направи, го санкционирай – не говоря за бой или за викове, просто му покажи колко е неприятно да не го чуват, а ако случаят налага нека има и наказание.

Разбира се, тук говорим за случаите, в които правилата и изискванията, които поставяме са резонни и адекватни на ситуацията (в слушането на музика няма лошо по принцип). Въпросът е да се реагира на поведението на детето.

Отговорът, който съм получавала много пъти, е: не мога постоянно да се карам. Истината обаче е, че са необходими по-малко от 2-3 дни, за да разбере детето, че номерът не минава, и че ще бъде много по-лесно ако ви слуша. След това за всички става по-леко и спокойно, тъй като крясъците намаляват.

Още по темата

Публикации

Искате да получавате възрастов бюлетин?

Искате да получавате възрастов бюлетин?

Създайте профил с възрастта на вашето дете. Това е първата стъпка, за да получавате текстовете, които подготвяме за вас, точно когато са ви нужни.  

Създаване на профил

Харесай ни във Facebook