Меню

Какво трябва да се промени в училище – разковничето е в доверието

Какво трябва да се промени в училище – разковничето е в доверието

Децата трябва да имат лична мотивация да учат, а за това най-важна роля имат родителите. Но училището и най-вече взаимодействията в триадата учител-родител-дете – често са крайгълен камък в образованието и мотивацията на децата, затова между тези три страни трябва да има повече доверие. Това споделя с нас Силвия Андреева, обучител по програмата за трениране на успешни родители на Gordon Training International и автор в Дневникът на мама.

 

Силвия, какви са според теб основните проблеми в българското училище?

Един от най-важните проблеми се състои в това, че получаването на знания не е достатъчно, те не вършат работа без умения, каквито в училище не се учат – като например работата в екип, аналитичното мислене и т.н.;

Не се насърчава и креативността, системата е насочена към наизустяване на еднообразни знания с малко или почти никакво практическо приложение;

Не се дава отговор на въпроса: защо трябва да знам това? Какво има в него за мен? Какво ще ми донесе? Следователно, без отговор на този въпрос децата нямат мотивация да учат и не им се дават възможности да се изявят в това, в което са или могат да бъдат наистина добри;

Друг основен проблем е начина, по който общуват учители с деца и с родители, както и начина на решаване на конфликти. Много учители все още разчитат на заплахата като метод, по който да "мотивират" децата да учат. Който отново дава резултат в липса на личната мотивация у децата, убива естественото им любопитство и стремеж към учене и развитие и поощрява поведения и знания, които са далеч от креативността.

В много държави се работи по въпроса или поне е дадена свобода на образователните институции да съществуват в алтернативите си и да избират методите и начините на преподаване, както и на какво и как, кога да учат децата. Докато в България един от най-големите проблеми е липсата на визия за образованието, както и липсата на свобода и алтернативи пред родителите и децата.


Има ли нещо, което дотук е направено в положителна посока в българското училище?

Положително е, че има възможност да се създават училищни настоятелства, които да работят заедно с училището като орган на родителите за подобряване на средата на учене.

Положителни са и някои инициативи по европейски проекти, като например програма „Успех”, които дават възможност на учителите да разработят извънкласни програми по интереси в различни области според различните таланти и интереси на децата, както и да използват методики на работа по свое усмотрение. В много училища се подобрява материалната база, което не е без значение – нови огради, ремонтирани класни стаи и общи помещения, включително и хигиенните, игрища и спортни площадки – всичко това са неща, които помагат на децата и родителите да се чувстват по-сигурни в безопасността на децата, по-уютно и приятно в училищната среда.

Въвеждането на новите технологии като част от методите на преподаване също е положително, тъй като децата вече се раждат с тях – черната дъска и тебешира за децата ни са нещо екзотично от детството на родителите. Директорите имат относителна свобода и могат да подкрепят инициативи за работа с децата, учителите и родителите извън обсега на контрол на инспекторатите, които често се превръщат от контролиращ в спъващ развитието орган.

Има много организации от неправителствения сектор, които развиват програми за подобряване на образованието и има някои много добри и успешни примери, но липсва устойчивост – т.е. не се взимат добрите практики, вече изпробвани в пилотни училища, за да се превърнат в стандарт и за останалите, а някак всички резултати са частични, на парче.

На ниво концепции и идеи има и други доста положителни неща, но изпълнението им или не е стартирало, или е частично, или е в среда, която не позволява свобода на вземане на решенията и ограничава креативността и съответно и резултатите.


Кой може да промени тези неща, за които говориш?

Не вярвам, че институциите са тези, които трябва да поемат цялата отговорност за промяната. Но промяната трябва да започне от някъде и тяхна отговорност е да дадат старт с един наистина отворен към промените закон, който да позволява и на учителите и родителите да са активна част от образованието, а не изпълнителска. Образователната система е едно от нещата, които се променят най-трудно, най-бавно и се иска активно участие на цялото общество. Има много хора сред експертите, учителите, родителите, които искат и са готови да помогнат за промяната. Но голяма част от тях се сблъскват с бюрокрацията, която съпровожда тази промяна, с невъзможните образователни изисквания – не защото не е възможно децата да ги покрият, а защото нямат ясна цел и посока, с учебниците и учебните помагала, изостанали с години, някои дори с десетки години в начина на представяне на материала. Липсват електронни учебници и адекватни ресурси онлайн, комуникацията между учителите и родителите на много места е запазена на ниво бележник.


Дали сме наясно защо искаме да променим училището? Какво точно ще бъде нужно на децата ни в “утрешния” ден?

Общата цел липсва: а именно накъде вървим, какви искаме да са децата ни след 15-20 години, какво е нужно на света и какво им е нужно в света, в който живеят, кои са новите ценности; както и т.нар. холистичен подход – т.е. да се гледа общото, цялото, системата не като отделни свои единици в лицето на държавата, общината, училищната администрация, учителите, родителите, неправителствения сектор, а общата цел да обедини всички тези единици в единно усилие и воля за промяна.


Какво може да мотивира децата, та дори КОЙ може да ги мотивира, освен учителите?

Мотивацията на децата да учат е естествено – тя е плод на вроденото любопитство в детските очички, което е двигател на развитието. Децата ИСКАТ да учат, те искат да знаят нови неща, да разбират за света около себе си, да придобиват нови умения и знания. Всички знаем за „периода защо”. Те учат постоянно в играта си, чрез взаимодействието с околните, от книгите и разговорите.

Интересн факт е колко много деца започват да приемат ученето като досадно чак след като тръгнат на училище. Не е ли това достатъчно показателно?

Отговорност за мотивацията на децата определено има и училището, но на първо място са родителите – ние имаме най-силно влияние върху децата си и колкото и да ни е трудно да си признаем, ние сме основният им модел на подражание в първите 10-12 години от живота им. Ако ние не четем достатъчно книги, как можем да обясним на детето, че трябва да чете? Ако ние не обичаме да учим нови неща и да разгръщаме хоризонтите си, по каква логика очакваме това от децата си? Ако ние не обичаме и не уважаваме училището като институция и учителите на децата си, защо те трябва да го правят?

Всичко започва в семейството. Но училището има голяма роля и най-вече взаимодействието в триадата учител-родител-дете – отношенията в този триъгълник често са крайгълен камък в образованието и мотивацията на децата.


Какво може да мотивира учителите да общуват повече с родителите и децата?

Може би интересът на родителите към развитието на децата им? Често оставяме децата си в ръцете на учителя и пренасяме цялата отговорност за образованието на детето си в негови или нейни ръце. Но учителят не може и не трябва да носи тази отговорност. Учителят има за цел да ограмоти детето и да му предаде основни знания на едно средно ниво, което е определено не спрямо най-доброто възможно представяне, а спрямо средното. Не можем да очакваме от учителя да е ментор на всяко едно отделно дете от 25-30 деца в класа. Родителите понякога се настройват срещу учителите и съзнателно или не пренасят тази настройка и към децата си. Това далеч не мотивира учителя да общува повече, напротив.

Разбира се, заплащането на учителите е смешно ниско и това също е от голямо значение за мотивацията на учителя. Но основното според мен си остава интересът на родителя към това какво се случва с детето му в училище и проактивното отношение спрямо учителите. Интересно е как на родителските срещи в училище всеки има мнение по болните въпроси, но когато стане дума да се съдейства с време, труд, усилия и дори средства който може – всеки си прави пас и вдига ръце и са много малко родителите, които активно се включват в училищния живот, интересуват се, помагат с каквото могат. Това не са нови практики – в други държави много отдавна съществуват такива родителски активи и настоятелства, които са активна част в образователния процес на децата си.

Бих добавила за финал: Може би разковничето е в доверието ­– повече доверие в децата ни, че са достойни и отговорни хора, които могат да преследват мечтите си; повече доверие в нас като родители, че можем да подкрепим децата си в пътя им към бъдещето; повече доверие в учителите, че могат да помогнат на децата ни в намиране на призванието им.

Със Силвия Андреева разговаря Елена Бачева

Още по темата

Искате да получавате възрастов бюлетин?

Искате да получавате възрастов бюлетин?

Създайте профил с възрастта на вашето дете. Това е първата стъпка, за да получавате текстовете, които подготвяме за вас, точно когато са ви нужни.  

Създаване на профил

Доброволно изтегляне на дигитален видео монитор Philips Avent (SCD620) 

Като предпазна мярка Philips доброволно изтегля и обезщетява притежателите на този модел. Прочети повече...

Харесай ни във Facebook