Децата са наши огледала – вгледайте се в тях и вижте какво ще откриете за своето собствено отношение към книгите, казва Албена Раленкова, редактор в издателство „Фют”

Г-жо Раленкова, защо не четат българчетата?

А защо мислите, че не четат? Аз пък твърдя, че четат. Като всяко обобщение обаче и едното, и другото твърдение са хем верни, хем неверни. И именно в този парадокс може би се крие отговорът.
Сещам се за една забавна случка от преди няколко месеца. На щанда на издателството по време на изложение дойде притеснена майка заедно с дъщеричката си – момиченце на около 11-12 години. Поведохме обичайния разговор как днешните деца не четат, включително и дъщеричката ѝ. Потюхкахме се на гърба на децата, повайкахме се както си му е редът и завършихме с дълбоки отчаяни въздишки.
Междувременно детето се беше заровило в някаква книжка. „Да ти покажа и друга” – предложих аз и от дума на дума се заприказвахме с момиченцето. Разгледахме различни книжки. Радостната майка обеща да купи книжката, която детето си избере. И така, тръгнахме с детето да избираме книжка. Впечатли ме вниманието и удоволствието, с които момиченцето попиваше думите ми, любопитството в очите му, въпросите, които започна да задава. Накрая избрахме. „Ще я прочетеш ли?”, попита майката. „Да!”, отвърна ентусиазирано детето. „Добре”, продължи майката, „но да знаеш, че това ти е за днес – няма сладолед и други глезотии.” „А! Тогава не искам книжката!”, заяви честно детето, а майка му ме погледна с онзи поглед на възрастните: „Ето, видяхте ли? Не иска.”
Видях. Но не съм сигурна, че видяхме едно и също нещо. Едва ли ще ви открия някаква голяма тайна, но децата са честни и непритворни същества. Те се ориентират по действията ни, по онова, което правим. И колкото и да говорим, че книгите са важни, че четенето е интересно, ако не сме подкрепили думите си с дела, няма начин да поведем децата в тази посока.
Затова зад твърдението „децата не четат” на мен ми се провиждат няколко по-съществени въпроса, които се отнасят към нас самите: Кога за последен път четох книга? Колко и какви книги има у дома? Колко пъти заведох детето в книжарница? А в библиотека? Позволих ли му да си избере книга? Чух ли защо си избра точно тази книга? Чета ли му приказки?... Децата са наши огледала. Вгледайте се в тях и вижте какво ще откриете за своето собствено отношение към книгите и после ще знаете накъде да поемете.

Какво, според вас, трябва да се промени в училище?

Не съм специалист в областта на образованието, но като родител знам, че много ми се иска училището да съхранява естественото любопитство на децата към заобиколящия ги свят, а не да го ампутира. Иска ми се да ги мотивира, да ги провокира и да ги изкушава да знаят и да научават нови неща за себе си и за околните, да умеят да обичат и да уважават хората. Защото ние човеците сме социални същества и само в заедността можем да реализираме себе си.

Как и откога се възпитава културата на четене?

Още отпреди детето да се роди. Не се шегувам, макар да звучи леко преувеличено. Но както и за всички останали неща, които предаваме на децата си съзнателно или не, отношението към книгата е част от ценностите, които се попиват от семейната среда. А тя се гради още преди детето да се е появило на бял свят. Ако в дома ви няма книги, ако детето няма възможност да разлисти страниците, да надникне, да види, ако щете дори да скъса или надраска книгата, няма как да очакваме от него да има отношение към нея, каквото и да било то – положително или отрицателно. И ако се върнем на въпроса как, то отговорът е: като четете вие, и то книги, а не само вестници и списания.
Купете първата книжка на детето още докато е бебе. Има много варианти за тази възрастова група, от които да изберете. Разказвайте и четете приказки, разглеждайте заедно картинките на книжките, говорете за тях с детето, измисляйте си истории…
Със сигурност ще се сетите за още много неща, защото обичате детето си, а и то може да ви подскаже интересни идеи – просто се вслушайте в него. Което ми напомня за още нещо, което често издига прегради между книгата и детето. В крайна сметка ние, възрастните, сме тези, които вземаме решението коя книга да купим и да предложим на детето си. Но това не означава да не се съобразим с предпочитанията и избора на детето. Често възрастните подценяват или надценяват детето. А книгата изпълнява функциите си тогава, когато е равна на неговото развитие.
Само като образ, моят съвет е да мислите за книгите като за обувките. Ако купите два номера по-големи обувки, детето ще се спъва и няма да може да ходи, ако му купите два номера по-малки, ще му убиват и пак няма да може да ходи. Същото е и с книгите. Те трябва да са „удобни” на възрастта му, за да може да ги „чете” във всички смисли на тази дума. Без да му убиват и без да се спъва в тях. И най-добрият индикатор дали сте улучили „номера” на книгата е интересът на детето.


Доколко според вас нечетящите българчета са поготвени за бъдещата си реализация? Може ли липсата на култура на четене да се окаже спирачка за развитието им в професията?

Умението за четене е едно от сложните умения, което децата усвояват, и това се случва в продължение на години, а не само в първи клас. То е много повече от разпознаване на буквите и съчетаването им в думи и изречения. И именно заради това четенето не е само за себе си, а е част от структурата на една цялостна култура на отнасяне към себе си и към света. В основата на тази култура стоят ценностите ни. Независимо дали говорим за професионална или лична реализация (каквото и да включваме в този образ), колкото и знания да имаме, когато нямаме ценности, знанията се разпадат, защото им липсва ориентир и посока.
Книгите са едни от тухличките, които изграждат ценностите и ни помагат да намерим отговори на много въпроси.


С какво децата според вас заменят книгата?

Не децата, първо ние възрастните заменяме книгите. Децата просто копират нашето поведение и отношение.

Каква е целта – да възпитаваме четящи българчета, или да възпитаваме грамотни деца, които четат не само списания и форумите в интернет?

Целта е да възпитаваме добри хора – това е отговорността ни не само като родители, но и като възрастни, които всекидневно се срещаме с деца – вкъщи, на улицата, в магазина... С риск да прозвуча назидателно, ми се ще да повторя, че децата са наше огледало. Това, което виждаме в тях, сме самите ние.
 

Албена Раленкова е редактор в издателство „Фют”, завършила е философия, преподавала е философия в Нов български университет.  От 6 г. се занимава с детска литература.
Има син на 13 г.